Объркваш ме. Пак се срещаме случайно, пак си разменяме погледи – ту тъжни, ту пълни с желание... Очите ти ме питаха “Искаш ли ме още”, пак с онзи невинен поглед с повдигнатите вежди и нацупената муцунка. Не, че бях спряла да мисля за теб. Невиждани очи се забравяли... Три месеца не бяха достатъчни, за да угасне огъня. А снощи аз отново го разпалих - с вихъра на танца, с бавни страстни движения, дори само с едно отмятане на косата. Слаб си, поддаваш се толкова бързо. Виждам те как правиш крачка към мен и после две назад. Виждам те как ме следиш с очи и търсиш моите. Виждам те и нищо не мога да направя. Отдавна си забраних. И сега, когато всички ми разказват как ме гледаш и как се побъркваш по мен, сърцето ми се къса. Защото не знаеш как искам да те прегърна, да ти кажа най-милите и нежни думи, да заспиш спокоен в ръцете ми обичащи и да се събудиш до мен. Не знаеш, че на мен ми е не по-малко трудно да спра да мисля за теб. Защото това, че не те виждам, не помага. Ти си там, дишаш, живееш, пазиш спомени за мен. Ти не си изчезнал и сърцето ти снощи туптеше по-силно от всякога. Знаех, че така ще стане, когато се видим отново. Знаех, че ще ми бъде ужасно трудно да си тръгна и да те оставя сам. Три месеца не бяха достатъчни, за да угасне огъня. А аз отново го разпалих...

http://youtube.com/watch?v=JnIv50OIr-A&v3