Дойде декември и падна първия сняг. Ръцете й ставаха по-студени, но тя не забелязваше. Никой не я хващаше за ръка, за да й каже за тази промяна. Падна втори сняг, лицето й се скова от вятъра и чертите й застинаха. Усещаше студени тръпки по цялото си тяло, опитваше се да облече всичките си дебели дрехи, за да се стопли, но така и не успя. С последни усилия посегна към телефона и набра номера му:

-         Искаш ли да се видим? Хайде да пием нещо топло, умирам от студ! – помоли го тя.

-         Не мога – зает съм. Работя по един проект, нека да е утре!

На другия ден тя отново му се обади:

-         Направила съм чай, искаш ли да ти донеса? Не знам какво ми става, но умирам от студ!

-         Не ми е чак толкова студено, благодаря ти! – отговори любезно той.

Тя затвори телефона и излезе в градината на чист въздух. “Така или иначе ми е студено, няма значение дали съм вън или вътре”, каза си тя. Направи няколко крачки, но краката отказаха да я слушат. Сякаш бяха ледени кубчета, покрити с дебел слой скреж, които нехайна домакиня е забравила във фризера. Препъна се и падна. Първо се разтрошиха краката й, после цялото й тяло. Превърна се в пряспа сняг. Никой не видя, защото беше се стъмнило. Улицата, на която живееше, се славеше с това, че е една от най-неосветените в района.

На сутринта съседските деца откриха изненадата и се заиграха. Направиха от пряспата снежен човек и танцуваха до късно покрай него.

Малко след като децата се прибраха по домовете си, той паркира колата си както всяка вечер на връщане от работа в шест без петнайсет. Този път обаче се запъти към нейната врата вместа към своята. “Трябва да отида да я видя как е. Не трябваше да бъда толкова груб и да й отказвам...”, мислеше си той по пътя към нейната къща. Бързайки в тъмното, се подхлъзна и падна, повличайки на земята и снежния човек. За момент му стана мъчно – децата се бяха постарали, а той бе развалил произведението им. Продължаваше да седи на земята и му ставаше все по-топло. Странно, каза си той, седя в снега, а не замръзвам. Поседя още малко, подпря се на топката, която допреди малко беше тяло на снежния човек, сгуши се в нея и заспа. Намериха го съседите на сутринта. Всички се чудеха кой е този луд човек, заспал в снега. Никой не разбра, че най-накрая бе открил топлината й и заспивайки в прегръдките й, остана с нея завинаги.

Толкова приличат на моите разкази и стихотворения. Прочетох го на един дъх, но чувствата, които ме обземаха като четях бяха много, различни, като пъстра лавина. Спомнях си за собствените си преживявания, когато пишех и така чувствата от прочетеното ставаха още по-силни.

много е хубаво тъжничко но много хубаво

Лавина, интересно сравнение, благодаря :)
Дано хората, зарадвани от разказа, са повече от тези, които разплаках! Весели празници!

Трогателна приказка за пораснали. Снегът в който е замръзнал е хлада в самият него, топлината която е почувствал е онази искра на любовта която е останало в него, благодарение на нея. Така го прочетох, но като всяка приказка, може да има още много, много прочити.

Поздрави.

respect... v u4ili6te trqbva da se izu4avat proizvedeniq kat o tova