"Сега ще напиша най-страшните думи в живота си. Ще пиша на руски, за последен път, защото го говорих само с теб. Не мога да не пиша, искам целият свят да крещи какъв беше ти. И без теб мога само едно - да пиша. Седя до мъртвия си съпруг. Животът ми лежи до мен в затворен ковчег. Животът ми, който изтриваше сълзите ми и казваше, че никога няма да си тръгне. Който ме галеше цяла нощ, когато ми беше лошо. Който се хвалеше с мен на всяка крачка. А аз се хвалех с теб. И благодарях на Бог, че си такъв. Сякаш вече не съществувам. Не познавам по-чист, по-добър и по-достоен човек. Ти беше най-добрият във всичко. Не защото си моя мъж. Така си беше, на теб всичко ти се получаваше. Теб навсякъде те ценяха. Всичките ти думи звънтят в ушите ми. Само мили думи, никога не си говорил с други думи. Ако се появи нещо хубаво вкъщи, веднага казваше "С кого ще го споделим?". Ако нещо се случваше, аз се държах само заради теб. Едно "зайче!" беше достатъчно, за да стоя изпъната като струна. Ти летеше от работа вкъщи с джобове, пълни с шоколадови бонбони, за да не ми е тъжно. А всичко, което си носеше на работа за себе си, винаги е раздаваше, за да се похвалиш как готвя. Никога не си се страхувал от нищо, нито веднъж. Усмихваше се всеки ден, дори ако всичко беше лошо. „Облечен съм топло и се храня добре“ - по всички поводи. Ти правеше планове за следващите години, когато отидем при родителите ми. — Отказвал ли съм ти някога нещо? - ми отговаряше на всичките глупави глупости. „Тук ще те почерпя и всичко определено ще бъде наред, все още имаме деца да раждаме“, „Каква работа, основното е, че си здрава и щастлива“, „Искам да имаме едно малко момиченце,“, това казваше всеки божи ден. И винаги ми помагаше, можех да поискам всичко. — "Ти ли си командира?", се шегуваше с хитра усмивка. „По-лошо“, казвах аз, „аз съм жената на командира“ и го целувах по носа. Можех да ти разказвам неща, които никога не казвам на никого, но винаги си ме разбирал. След сватбата добави в телефона си на моя телефонен номер думата "дом" след сърцето и каза: „Сега ти си моят дом завинаги“. Знаех колко непоносими ще бъдем на стари години („зайче, пак тиганът не е на мястото си“, „зайче, кой пи кафе и не изхвърли капсулата“), знаех какви очи ще имат децата ни. Отдавна измислих какво да ти подаря за първата ни годишнина от сватбата. А трябваше да избера венец за гроба ти. В последния ни разговор каза, че пазиш съня ми. Сега аз ще пазя твоя до края на живота си. Ти си офицер с такъв вътрешен кодекс на честта, за който тези кучета дори не биха могли да мечтаят. Ти си моето сърце! Ти си моята душа! Беше и ще бъде. Обичам те безкрайно и се гордея с теб. Проклинам тези фашисти за теб, мили, за неродените ни деца, за откраднатия живот, твоя и моя. Седя до мъртвия си съпруг. Аз съм вдовица на 25. Нечовеците откраднаха живота ми. Ш****ата Русия открадна живота ми."

Ирина Сушкова (Източник: ФБ)