Случи се преди няколко години. С нея обичахме един и същи мъж. Той предпочете мен. И тя изчезна, наранена отново. Аз бях щастлива, а се чувствах виновна. Странно е чувството. Макар и да не бях повлияла на решението му, някой се чувстваше сам и отхвърлен заради мен. Някаше как да не ми пука, понеже доста пъти аз самата съм била в такава ситуация.
От нея ми остана само една песен. Понякога си я пускам и попадам в онзи мой любим преддепресионен период, когато слушам една песен с часове и не мога да заспя.
Миналата седмица пак слушах тази песен. Защо ли? Защото я засякох в един нощен клуб. Танцуваше и изглеждаше по-щастлива от всякога. Усмихнах се и реших да отмина, но тя ме видя. В момента, в който погледите ни се срещнаха, в главата ми нахлуха спомени за сълзите й и малките стъпки, които остави в януарския сняг, тичайки някъде далеч от мен и него. Е, този път бе решила да не бяга, дойде до мен и се поздравихме. Усмивката и купонджийското настроение вече ги нямаше. Попита дали съм го виждала. Не знаеше, че нашата обща грешка от две години е в чужбина.
Понякога ми се иска да не правех подобни грешки, или поне да се учех от тях... Днес историята донякъде се повтаря, просто песента е друга. Дали наистина съм толкова добър човек, колкото си мисля или просто живота е такъв?
Животът е гаден...кара ни да повтаряме грешки от които искаме да избягаме...